Дневникът на един безнадежден тип

препариран елен с глава на мъж

Скуката и бедността

Пуша много и навсякъде. Пуша в асансьора сутрин, пуша с чая, след обеда, когато се напрегна, след вечеря с бирата и преди да заспя. Тази последна за деня цигара е награда, че съм смлял още един ден и утре пак същото ме чака. След нея заспивам с много дим в главата, за да оценя липсата му на сутринта. Живея в кошмара на скуката и бедността.

Не пия кафе и ставам рано, май нямам много пороци и не преча на никого в квартала и в живота. Наел съм едно мухливо мазе на две спирки със седмицата от нас и там правя чуждите трофеи вечни. По професия съм препаратор, по образование химик. Преди години не страдах, че дипломата ми няма да храни семейството. Печелех добре, не ме мързеше за работа, не ме беше страх от опулените очи на животните и не му мислех много дали е законно, или хуманно. Всичко съм препарирал – от смок до слон за една мутра, която взривиха на Цариградско преди десетина години. Впрочем точно в зората на демокрацията най-много бачках. Групировките кичеха стените на офисите си с глави, животински, а когато застреляха шефа и трофеите се окажеха изцапани с кръв – някой трябваше да направи нови, по-големи и страшни.

След залеза на тази ера бизнесът ми западна и започнах да обработвам кожи за килими и дивани, а жена ми ги переше с омекотител, за да миришат по-добре. Бизнесът страдаше, смейеството ми също. Тя искаше деца, а не да се забърква в моите миризливи схеми, но ѝ се наложи, за да не останем на улицата, след това бракът ни не беше същия. Останахме си само двама, спяхме в едно легло, споделяхме всичко, но сякаш вече не бяхме заедно. Ана така и не събра смелост да ме напусне и да спре да пере кожите на ръка. Косите ни побеляха заедно, тя всяка сутрин ми подава шушляковото яке преди да изляза, затваря вратата и сигурно псува на ум деня, в който се захвана с мен. Преживели сме какво ли не с нея, тя е най-близкият ми човек, но знам колко ме мрази за дето потопих хубостта ѝ в мизирма на умряло животно, монтирах ѝ изкуствени очи и я накарах да гледа на света с вяра, че „друг начин да оцелеем няма“.

Преди три години нещата с препарирането съвсем не вървяха и реших да рискувам. Смених рязко бизнеса, запазих само мазето. Напълних го с пластмасови манекени за дрехи, внос от Китай, и снабдявах евтините магазини около Илиенци с тях. В началото вярвах, че това е нишов бизнес и ще успея да се издържам, после осъзнах, че надеждите ми падат върху стока второ качество и това начинание е още по-безперспективно от предишното. Манекените често идваха повредени и загубите бяха не малко за бедняк като мен. Ядосвах се, но продължавах да разнасям крака и торсове в колата, купена деведесет и трета.

Един понеделник отключих мазето и цялата пластмаса се беше стопила, горещата пара от тръбите на парното беше пробила изтънелите пръсти на крайниците.

Загубих всичко, но не и Ана. Тя просто стана по-мълчалива, а аз отново започнах да изтърбушвам птици и глигани, за да радват богаташите в пиянството им.

Сигурно не разбирате моята история, аз самият също не мога да си обясня защо живея така. Мислел съм си, че нося грехове от минали животи, но това обяснение е твърде абстрактно за човек като мен, който отлично знае какво се случва след смъртта.

Една нощ сънувах, че някаква древногръцка богиня на лова ме наказва за дето оставям дивеча ѝ на границата между тоя и оня свят. Събудих се нервен, но и това обяснение ми се стори прекалено закърпено, за да е истина. Тогава спрях да мисля и се пуснах в ежедневието напълно тъповато. От тогава ходя в мазето, пълня животните със слама, слушам радио с българска музика, защото английски не разбирам също както живота, а в седем вечерям с Ана в тихото.

Няммам мотив и късмет за промяна. Затова понякога действам безразсъдно, просто, за да се случва нещо около мен. Вчера извадих пред блока оня голям и грозно боядисан в тъмно синьо шкаф. Като ковчег е изправен до входната врата и сякаш задава въпроси из махалата.

-За кво ли го е изпружил на слънце Иван тоя шкаф? Ще го ремонтира ли? Ще го продава ли? – цяла сутрин се чудят съседките и не могат да си намерят място по терасите.

Спомням си как крадях пари от тоя шкаф, когато все още беше на нашите, за да водя Ана на срещи. Помня шамарите, когато ме хванаха. Това беше първата мебел в общия ни дом след сватбата, но не искам да помня повече.

Цял ден шкафът събирал слънце, а привечер препараторът го разцепил на трески с брадвата. Тази нощ Ана запалила цигара на терасата:

-Иване, Иване, цял живот консервираш трофеите на чужди хора, а тебе няма кой да те запази.