Жената с жилетката

текст за секретарките, техните мечти и жилеткиОнова важно посещение на шефовете от отдел „Продажби и експорт“ трябваше да се случи днес. Маргарита, 50-годишна бивша манекенка с жилести ръце и огромни нокти, се подготвяше за него повече от месец. Тя беше подредила всички отчети по номера, беше сложила всички фактури в папки по цветове и беше наредила всичките тия бумаги в азбучен ред по рафтовете в канцеларията си. Маргарита мразеше думата офис, „ама толкова е вносна, че чак има вкус на храна, пътувала поне три седмици от англоговоряща страна до България“.
Някогашната красавица и разбивачка на сърца беше лакирала ноктите си в класическо червено, беше прибрала косата в консервативен кок, беше обула обувки с ток точно 8 сантиметра, мерила го е повярвайте, и беше сложила любимата си жилетка. С тази жилетка на гърба Маргарита можеше да покори света. Спомняше си всички повишения, за които беше научила носейки я. С носталгия всеки четвъртък разказваше на колежките си как любимият ѝ Джорджи ѝ е предложил брак преди 23 години, а нишките от ламе в жилетката сякаш проблясквали в мрака под онази улична лампа и правели Маргарита още по красива.
Тази напълно обикновена секретарка имаше своя напълно обикновена мечта – да отведе жилетка на екскурзия в Египет. Там да видиш пирамиди, фараони и жилетчицата как се разхожда сред тая ми ти вековна култура и попива ли попива вечно знание…
Днес обаче жилетката, а и самата Маргарита трябваше да бъдат представителни. Само да мине всичко нормално, да свърши посещението на шефовете от отдел „Продажби и експорт“, жената ще си поиска два дни отпуск, няма да са достатъчни, за да стигне до бреговете на Нил, но за това време ще успее да препрочете „Богове, гробници, учени“ и да гледа отново „Мумията“.
За последен път преди посещението на шефовете от отдел „Продажби и експорт“ Маргарита се наведе под бюрото да провери дали там не е паднал някой заблуден кламер, който да всее смут в подредената ѝ канцелария, и тогава, о ужас, най-горното копче на жилетката се закачи за ръба на бюрото и отхвръкна като куршум. Рикошира в настолната лампа и я уцели я между очите. По-добре да беше умряла, отколкото да посрещне шефовете в този неугледен вид. Маргарита не беше подготвена за тази ситуация. Тя носеше в чантичката си лепенки и бинт, за да се превърже, ако се пореже докато слага хартия в принтера, хапчета за разстроен стомах, ако вълненията ѝ дойдат повече, капки изкуствена сълза, ако очите ѝ се преуморят от кьорене във фактурите, но не и ИГЛА И ПОДХОДЯЩ КОНЕЦ. За справяне с тази кризисна ситуация имаше само един вариант – каноколит.
Маргарита нахлу в офиса на младия си колега Божидар, той много досадно акцентираше върху името на стаичката си всеки път:
-Божидар, не бих искала да ти преча, но знаеш, че шефовете от отдел „Продажби и експорт“ идват при мен след 15 минути, а аз спешно се нуждая от каноколит. Имаш ли?
-Момент да проверя. – момчето започна да вади от шкафа на бюрото си всевъзможни смачкани хартии, дъвки, увити в тях, имаше два телбода, Маргарита гледаше с насълзени очи часовника на стената, който отброяваше секундите до срама ѝ. – А, ето го каноколита! Заповядай!
Жената изтича навън от офиса на момчето, тръшна вратата и веднага започна да цвърка лепилото и да капе върху жилетката си. За да е сигурна в мигновения ефект на действията си тя стисна здраво между пръстите си копчето и то залепна, заедно с пръстите ѝ. Едно дръпване, две, но нещата не помръдваха. Маргарита беше залепена за любимата жилетка и съвсем не изглеждаше възможно да се освободи от нейния плен. Наистина да беше умряла, когато проклетото копче я целна между очите! А сега как ще понесе този срам? Какво да направи – да се извини и да се прибере, залепена за ревера, а у дома да скъса най-любимата си дреха и да се измъкне от нея, или да остане и да посрещне шефовете с пръсти, странно сключени и сякаш завинаги приковани върху проклетото копчето?
-Маргарита, отказват се само слабачките! – секретарката чу в главата си гласа на покойната си майка, която винаги я буташе към подобни отчаяни действия в такива кризисни ситуации.
„Няма да мръдна от тук“, каза си тя, седна зад бюрото и зачака посещението да започне. След точно 10 минути господата влязоха при нея, а тя леко се изпоти от притеснение. Пръстите на дясната ѝ ръка все още бяха залепнали върху левия край на жилетката и правеха всички нейни действия трудни.
-Здравейте, заповядайте, седнете, господин Митков, господин Тошев, здравейте… да предложа чаша чай преди да започнем с прегледа на фактурите? – Маргарита знаеше как да бъде любезна дори с една ръка по-малко.
Хората я гледаха и не разбираха защо се е вкопчила в тая стара жилетка, но приеха поканата за чай. Жената започна да се бута, да се тутка, да разлива водата от каната около чашите, но в крайна сметка успя да поднесе обещаното. След това настъпи сложният момент – тя трябваше да свали цветните папки от третата лавица над бюрото, отново с ръка по-малко. Вдигна се на пръстите на краката си, един горен крайник определено не ѝ беше достатъчен за три папки от по 156 листа всяка. Маргарита започна да си помага с осакатената ръка, с онези пръсти, които не бяха попаднали под капките на каноколита. В този момент светът на най-обикновената секретарка се срути върху най-обикновената ѝ главата под формата на още пет цветни папки с по 156 листа във всяка. Жената се разплака, шефовете от отдел „Продажби и експорт“ не можеха да разберат на какво са свидетели и защо тя толкова много държи да държи жилетката си в ръка. Господин Митков ѝ помогна да седне на стола зад бюрото, успокои я, че такива неща се случват, но дори той знаеше, че я лъже.
-Престарах се, обясни Маргарита, исках посещението ви да мине идеално, а оплесках всичко с каноколит. Исках вие да сте доволни, за да мога да помоля за отпуска, за да си помечтая за Египет и… – шефовете от отдел „Продажби и експорт“ слушаха риданията ѝ и не разбираха защо тази жена не пуска проклетата жилетка.