Преди алармата

Губя си времето в опити да дефинирам заобикалящите ме вселени с една дума, по-често си губя ума… та сега не съм сигурна дали съм го намерила, или просто съм свикнала с липсата му. Тази дилема е породена от ежедневната ми сутрешна параноя / по страховито нещо от нея не може да споходи човечеството/. Преди да отворя очи и да стана от леглото една коварна мисъл преминава през съзнанието ми, излиза от главата ми, а после се връща. И така поне три пъти преди часовникът да отброи девет. Първо си мислех, че ми прави услуга тая мисъл и ме предпазва от грешки. Оказа се, че целта и е да опъне нервите ми до краен предел. Прави социален експеримент. Очудва се на издръжливостта ми, затова повишава чувството на страх с по една капка всеки ден. Няма да и се дам на моята параноя, но подозирам, че и тя така разказва за мен.

Познавам, че госпожа „Проницателна мисъл“ идва по кошмарите, които я изпреварват – успивам се, разболявам се, разпадам се, карам се с всички около мен, стига се до бой… в края на съня всичко е черно-бяло. Заточена и осъдена съм да умра от жажда. До странен консенсус са стигнали кошмарите и параноята ми! Аз не пия много вода, жадна съм за други неща…

Опивам се от собственическото си отношение към заобикалящите ме вселени. Което поискам, то ми принадлежи! Играя си, за да забравя страха. Заспивам и забравям употребената вселена. На сутринта имам нужда от нова, защото параноята я е счупила. Понякога се стряскам, че може сама да съм я разбила в земята, но гледам бързичко да изтрия тази мисъл, за да не приканя кошмарите да излязат на светло.

Едно предупреждение имам към мнимите си среднощни приятели и смятам, че сега е подходящо време за споделяне! Ако усетите, че кофата на търпението ми прелива, моля донесете нова! Знам, че винаги ще остана на границата между събуждането и съня и ще се чудя къде ми е ума, закъснях ли, обърках ли пътя, ще ме чакате ли и утре преди девет часа…